Невероятната история на руския пилот без крака

Малцина пилоти са имали честта да вдъхновят повест, опера, филм и дори комикс. Такава обаче е историята на героя на СССР Алексей Петрович Маресиев, роден на бреговете на Волга през 1916 година.
Като младеж Маресиев решава да стане пилот, след като гледа в киносалона на гр. Камишин кинопреглед за съветските авиатори. По онова време централното правителство стимулира младежите от страната да се обединяват в клубове по парашутизъм и любителска авиация.
След като учи за стругар, перспективите да влезе веднага в армията са осуетени, защото местната организация на Комунистическата партия го избира да участва в строителството на гр. Комсомолск на Амур, в студения Далечен изток.
Алексей упорито отказва да замине. Тогава мнозина негови учители се намесват, за да го предупредят, че един отказ да изпълни партийната повеля би провалил бъдещата му кариера.
Един от учителите успява да убеди Маресиев с аргумент, който откликва на най-силните желания на младежа. "Ако отидеш и работиш при този толкова суров климат, кръвообращението ти ще се подобри и няма да имаш никакъв проблем, когато по-късно се опиташ да влезеш в авиацията". В крайна сметка Алексей се съгласява.

Началото на неговата кариера

През 1940 г., след като служи известно време като техник в подразделение на граничната авиация, през което, според думите на самия Маресиев, той нагласял опашката на самолетите в правилна позиция при паркиране, успява в крайна сметка да сбъдне мечтата си и завършва училището по военна авиация в Батайск.
Започва да лети като военен пилот през август 1941 г. и през март 1942 г. вече има свалени четири германски самолета. Само че неговия "Поликарпов И-16" – остарял модел, който не може да направи кой знае какво срещу съвременните германски военни самолети, е свален близо до Старая Руса, след като влиза в бой с две вражески машини. Територията е окупирана от войските на нацистка Германия.

Тежко ранен, той се укрива 18 дни в гъстата руска гора, преди да успее да стигне до село Плавни, измъчван от силни болки и почти влачешком. Там едно селско семейство го скрива от германските патрули и успява да поддържа живота му, без да има лекар, който да му окаже помощ.

Седмица след свалянето му спасителен самолет го прибира и го транспортира в болница. Само че лекарите не са в състояние да направян нищо друго, освен да ампутират краката му под коленете, за да спасят живота му. Точно преди операцията Маресиев прочита в един вестник историята на друг руски пилот – Александър Прокофиев-Северски, който след като губи единия си крак, успява отново да лети. Той решава, че ще направи същото.

Една година води нова битка:

Да се научи да използва протезираните си крака. И я печели. След известно време и след много терапия успява да проходи и дори да танцува. Когато военната комисия, която трябва да реши дали той ще лети или не на активна служба, вижда това, членовете ѝ не могат да кажат друго, освен "да".
Маресиев се връща в Ескадрила 63, но нейният недоверчив командир го праща два месеца на изпитателни полети над Централна Русия и едва след това – на предната линия. При един от първите си бойни полети той сваля три Фау Ве-190 на Луфтвафе.
На 24 август 1943 г. асът без крака е награден със Златната звезда на Герой на Съветския съюз – най-високо военно отличие в СССР. По това време се запознава с военния кореспондент Борис Полевой, който през 1947 г. ще публикува романа "Повест за истинския човек" ("Повесть о настоящем человеке") по епопеята на Маресиев.
Алексей Маресиев е освободен като пилот през 1944 г. и става инструктор по полетите. Изпълнил е 86 бойни мисии, свалил е общо 11 вражески самолета. През 1946 г. се отказва от военната кариера и прекарва остатъка от живота си, като помага на съветски ветерани от войната. През 1956 г. става секретар на тяхното сдружение, а през 1983 г. – негов председател. Освен това е избран за член на Върховния съвет.
Случайностите на съдбата стават причина неговата история да привлече вниманието на руския композитор Сергей Прокофиев, който съзира в нея удобен случай да се отърси от обвиненията по негов адрес, отправяни му от комунистическите власти, че е "антидемократичен формалист".
Руският маестро взема повестта на Полевой, за да я превърне в опера в четири действия. Премиерата ѝ е на 3 декември 1948 г. в театър "Киров" в Санкт Петербург, а нейната публика – най-вече съветски културтрегери, които я обсипват с мрачна критика.
Творбата номер 114 на Сергей Прокофиев ще се окаже и последна. Тя е забранена и няма да види бял свят, преди да бъде показана пред публика на 7 октомври 1960 г. в Болшой театър, повече от десетилетие след смъртта на гениалния композитор.
През 1949 г. се поява филмовата версия на историята на Маресиев, дело на Мосфилм. Филмът трае 96 минути и някои го определят на "медицинска драма", тъй като голяма част от историята е посветена на възстановяването на героя във военна болница.
Режисьор на лентата е Александър Столпер, а главната роля е поверена на големия актьор Павел Кадочников (централен изпълнител и в известния филм "Иван Грозни"), който се превъплътява като Алексей Маресиев. Филмът и книгата се превръщат в еталон за героизъм и жертвоготовност за учениците в целия СССР. Един от ключовите моменти в лентата e онзи, в който "Мересиев" (да, фамилията на пилота е променена, за да се придаде повече драматизъм на лентата) танцува пред комисията от лекари, които трябва да одобрят връщането му към пилотажа. Когато го питат как може да прави това, той отговаря: "Ами аз съм съветски човек!". Маресиев не приема добре славата през остатъка от живота си и твърди: "Дразни ме фактът, че съм легенда".

На 19 май 2001 г. стотици почитатели и почитателки се събират в Централния театър на Червената армия, за да отбележат 85-ата годишнина на своя герой. Това обаче се оказва невъзможно.
Същата сутрин Маресиев е приет в московска болница с коронарни проблеми. Умира час и половина преди началото на церемонията за годишнината му. Когато новината стига до театъра, много негови другари ветерани избухват в плач, докато Оркестърът на руските въоръжени сили обявява минута мълчание за човека на истината.
През 2005 г. невероятната история на този осакатен пилот вдъхновява Евгений Гусев да създаде комикс.

Източник:bg.rbth.com

Научете повече

Подвигът на четата от 18 души, която плени над 450 сръбски войници

Историята за този невероятен случай достига до нас благодарение на революционера Милан Матов, който дава подробен разказ в своите спомени,пише сайтът bulgarianhistory.org. Действието се развива по време на Междусъюзническата война (1913 г.), когато Милан Матов (брат на един от идеолозите на ВМОРО Христо Матов) е част от Сборната партизанска рота на Македоно-одринското опълчение като войвода на чета. На 15 юни групата на Матов получава заповед от щаба на 2-а армия. Началник щабът нарежда  на четата да мине Вардар, овладее Мориховските планини и като събере милиция от Битоля да завземе Шар при Качаник, където „живо-мъртво ще дадете големи сражения в гърба на неприятеля, за да го смутите в центъра.“

Тази задача изглежда неизпълнима. Четата на Матов е съставена от 18 души, а най-добрите членове на милицията са в състава ѝ. Предложението да се отпусне поне една дружина от Опълчението не е прието. Още вечерта Матов напуска Радовиш, като взима със себе си още 5 души и тръгва за с. Дедино, където са и неговите четници. Рано зори на 18 юни четата тръгва към с. Демир Капия и преминава големия мост под контрола на българската армия. Преди да стигне „до самите камънаци на Демир Капия“ пред Матов се открива невероятната гледка от около 80 пленени сръбски войници, водени от бившия му четник Милан Илиев и двама селяни. Четата се разполага в близост до селото. Скоро при тях се появява запъхтян селянин, който съобщава за голям брой сръбски войници, показали се срещу една от позициите в близост до Демир Капия. Войводата веднага събира другарите си и ги разполага на позицията.

Eто как Матов описва тактическото разположение на четата непосредствено преди съдбоносния момент: „Щом се задали отдалеко сърбите, както и бехме планирали, всеки по местата беше полегнал на големо разстояние един от друг. А сам Милан и Лазар – мои най-верни другари, тръгнали един към една страна, друг към срещуположната и започнали са да викат „отчаяни заповеди“, които заповеди отдалече, като ги слуша човек, все би се смутил. Крайните отдесно и отлево са хвърлили по една пушка за сигнал, това накарало сърбите да застанат. Настанало смущение между четниците, когато са видели големия брой на сърбите, но всеки останал на своето място, само Милан повторил да тича по рида със своята куца кобила, която току-що бехме взели от сърбите (най-вероятно става дума за предишните пленници), с издигната шашка в ръка – да вика, да не се стреля. Другарите ми беха все добри момци, отбрани стари четници, участвали по няколко пъти в сражения.

Лазар решил без много колебания да влезе с бела кърпа като парламентьор в лагера на сърбите, качен на тази куца кобила, с която представляваше себе си за кавалерист. Сръбският патрул го спрел; след малко при него дошел един капитан, запитал го от коя част е, комуто Лазар отговорил много правилно, за което бех говорил вечерта преди тръгването на всички, че всеки требва да казва от 25-и полк, I-а дружина, III-а рота, имената на ротен, взводен, полкови командири да се поменят, без да се сгреши, иначе рискът е много голем. И само Лазар беше с пълна униформа от опълчението македонско. Другите бехме полуцивилни, полувоенни.

Капитанът запитал Лазара: „Дали не е възможно да се видим с полковника, за да говорим да ни се даде път да минем за Сърбия, като дадем честна дума, че нема да се бием с българите“ и Лазар му отвърнал: „За свиждане е много лесно, заповедайте с мене, полковникът е тук на позицията, но за път – не зная, не е моя работа. Аз ида да ви предложа да се предадете. В случай на отказ или забава – стрелбата ще почне.“ Капитанът се завърнал с голема бързина, взел си коня. По него един полкови свещеник и един фелдфебел веднага тръгнали с Лазар, който ги водил и докарал при Гюрлуков (става дума за войводата Милан Гюрлуков). Учудени останали всички, когато видели Лазар да води офицерина и други.“

За да прикрие истинското състояние на нещата Гюрлуков нарежда на околните да се покрият. След като Лазар довежда тримата при него, той ги обезоръжава и сам съпровожда до станцията на Демир Капия. Отсъствието на капитана очевидно предизвиква несигурност у сърбите, като „отделни единици сръбски войници доближавали се до позицията, като са показвали бели листове и кърпи – и викали, че искат да се предават.“ Матов разпорежда да не се приемат единични молби, а единствено предаване по групи, с вдигнати ръце. Последва и триумфът на четниците:

„Не след много откъм сръбския лагер почнаха да се показват групи от 40-50 души и вървят по пътя, щом наближиха позицията, вдигат ръце и продължават. Щом навлезоха в самата позиция при нас, започнаха да викат некои, че „ние не искаме да се бием с българите, а нашите офицери ни заставят. Те требва да бъдат избити до един.“ Ние, разбира се, бехме пияни от радост, а особено моят другар Гюрлуков беше вън от себе си (из)паднал бе в екстаз. Спрехме групата в една глапка, подир нея друга се показа; неколко такива малки и големи групи и всички ги спрехме в глапката, а ние просто треперехме от радост и страх, докато се привърши тази игра.“

Ето какъв е и резултатът от тази „игра“: „Извиках да дойдат всички четници, които едвам брояхме със селяните всичко 14 души (след като Матов изпраща част от четниците си на друга позиция), а сърбите надминаваха 450 души.  С една магическа бързина всички сърби бидоха заобиколени.  Само селяните стояха по-далече, без да се показват съвсем, за да не забележат техните дрипи, едновременно и да не се знае числото на другарите. По пътя срещнахме отделение от 8 души изпратено от Павел Христов за подкрепа, което щом се доближи до нас и ги изпратих да придружат войниците към гарата.

Около нас в рида се слушаше по некоя селска громка заповед, да пазят уж тишина, да не се отклоняват от прицела и пр. Всичко това правеше ефект и даваше съмнение, че има сума свет в долищата. Тръгнахме. Шествието беше импозантно. Никога в живота си не сме се радвали ние, войводи и четници, както тогава. Всички бехме вън от себе си.“

В това време един от четниците дойде и ми съобщи, че Кольо – един прост като фасул четник, но здрав и силен, който вървеше напред до подполковника бил запитан от последния, който сигурно е забелязал, че това е чета, „колко души сме“. Кольо му отговорил: „Колкото ни гледаш“, а подполковникът почнал да се бие по главата със свита ръка, да плаче и да вика: „Дей гиди, Сърбие, Сърбие, ди е твоя слава…“

Офицерът незабавно е поставен на щик и е принуден през сълзи да се раздели с  револвера си. В този момент яхналият на кон Милан Гюрлуков заповядва на пленените сърби да извикат: „Да живее България“, „Да живее Цар Фердинанд“. Сърбите веднага извикват „Живела Булгарска“, а някои от войниците повтарят, че офицерите им трябва да бъдат избити като „еднички виновници за братоубийствената война“.

В крайна сметка пленниците са предадени на части на 27-и пехотен полк от българската армия. Интересен e писменият акт на предаването. Сръбският командващ подполковник Сава Милоевич моли да бъдат написани имената на множество войводи за извинение пред неговото началство. Актът е преписван три пъти по настояване на Гюрлуков, за да не бъде пропуснат нито един от присъстващите войводи. С голяма тъга и нежелание Милоевич предава сабята си, но вместо да я даде в ръцете на някои от войводите, символично просто я пуска на земята, тъй като няма по-висш противников офицер, на когото да я предаде.

Известни препирни възникват, когато поручик от 27-и полк настоява четниците да предадат цялата плячка взета от офицерите, войниците и цивилните придружители. Милан Матов не скрива отношението си към това настояване поради това, че „От тона, с който искаше тези работи, разбрахме, че той счита нас за плячкаджии, като запитваше всекиго от сръбските офицери какво е взето. Ние му предадохме шашките, освен една –оная на подполковника, която я прикрихме за спомен между четниците, както и неколко от хубавите ездитни и обозни коне, за да ни се намират из пътя.“

Пленяването на сръбските войници е колкото щастлива случайност, толкова и свидетелство за хладнокръвието и изобретателността на българските четници от Македония, водили множество неравни борби през живота си и свикнали да се измъкват от ситуации, в които численото предимство не е на тяхна страна.  Те се доказват не само като умели воини, но и като добри хора.

Като пленник в София подполк. Милоевич среща един от другарите на Матов Марко Иванов. По разказа на последния подполковникът „стиснал му ръката в знак на кавалерство и признателност, като добавил, че се възхищава от хубавото държание, защото дотогавашното мнение за българските комити му е било много лошо. Той  очаквал голема част да бъдат безмилостно избити, особено поради настояването на некои от неговите войници пред нас.“

Източник:bulgarianhistory.org

Научете повече

Светът потъна в скръб: Отиде си истинска легенда и един от най-големите в киното, последен поклон

Известният американски кинорежисьор от чешки произход Милош Форман е починал в дома си в Холивуд. Той е създател на шедьоврите „Ах, този джаз!“, „Полет над кукувиче гнездо“, „Коса“ и „Амадеус“. Форман е издъхнал на 86 годишна възраст. Това съобщиха световните медии. Той е роден през 1932 г. в Чеслав. Родителите му загиват в концлагер по време на Втората световна война /1939-1945 г./. Кинокариерата на Форман започва през 1955 г. В Чехословакия снима филмите „Черен Петър“ (1964 г.), „Любовта на русокосата“ (1965 г.) и „Пожар, момичето ми“ (1967 г.).

През 1967 г. заминава на специализация в САЩ, през 1968 г. е в Париж за преговори за провеждане на снимки на нов филм и остава там, заради събитията от Пражката пролет. От 1971 г. работи в САЩ и още с първия си филм печели престижния Кански фестивал. През 1975 г. Форман постига световен успех с екранизацията на „Полет над кукувиче гнездо“ и за него печели награда „Оскар“. Други известни негови филми са „Коса“ /1979 г./ и „Амадеус“ /1984 г./. Последният получава 8 награди „Оскар“ и 4 „Златни глобуса“.

ВИДЕО:

Форман работи с операторите Хаскъл Уекслър и Мирослав Ондржичек, и актьорите Джак Никълсън, Луис Флечър, Трийт Уилямс, Джон Савидж, Джеймс Кагни, Хауърд Ролинс, Брат Дуриф, Том Хълси, Ф. Мъри Ейбръхам, Анет Бенинг и други.

Източник: БЛИЦ

Научете повече

Механа "Трите гайди" в Бургас през 50-те

"По старите хора я помнят като пивница "9-ти Септември" или като "Трите гайди"... Впоследствие стана "Механа". А на пазара имаше кръчма, която наричаха "Двата лева" - Георги Данаилов

"Когато бяхме малки със сестра ми, татко на всяка заплата ни водеше там. Винаги поръчваше специалитета "Странджански колиби" мисля, че се казваше.Три шишчета като колиба, навито на тях карначе и кюфте, кебапче и пържолка под тях. Не можехме да го изядем, но той винаги поръчваше по една за всеки." - Иванка Атанасова

"Механата" беше под старата фурна, която от години не работи. Знам, защото беше на дядо ми, а в момента живея аз там :) Била съм много малка, но питките ги помня." - Петя Тончева

Източник: Елена Кошничарова

Научете повече

Старозагорецът Марко Фридман е най-високопоставеният атентатор екзекутира за атентата в храма „Св. Неделя“

Марко Фридман със съпругата си

Атентатът в църквата „Св. Неделя’ в София е най-тежкият терористичен акт в историята на България, а по това време и в света. Извършен е на 16 април 1925 г., Велики четвъртък, когато група крайнолеви дейци на Военната организация (ВО) на Българската комунистическа партия (БКП) взривява покрива на църквата „Света Неделя“ в София. 

По това време в нея се провежда церемонията по погребението на генерал Константин Георгиев.При атентата в „Света Неделя“ загиват 134 души, други умират по-късно от раните си, и така общият брой на жертвите е 213. Ранените са 500. Загиват 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани, 3 депутати и множество граждани, включително деца.“

Старозагорецът Марко Хаим Фридман е най-високопоставеният атентатор, който е обесен. Той е български евреин – член на БРСДП (т.с.) от 1911 г. Участва като ученик в Стара Загора в социалистически кръжок. Завършва право в Софийския университет. През Първата световна война е командир на рота. Член е на партийния комитет в софийския квартал Юч Бунар (1918-23), общински съветник в София (1923). Редактор във вестник „Братство“ (1921 – 1923). Един от основателите на кооперация „Освобождение“. 

Участва в подготовката на Септемврийското въстание (1923). От 1924 г. е член на Централната военна комисия при ЦК на БКП и участва в подготовката на атентата в църквата „Света Неделя“. На 26 март 1925 г. е ранен в престрелка с полицията. След атентата на 16 април, Велики четвъртък, е заловен, и съден. Преди четенето на присъдата, вземайки последна дума, заявява, че имайки ясното съзнание влязъл в една нелегална организация, с крайна цел – повдигане на въоръжено въстание. Съжалявал, че след Деветоюнския преврат, партията като една революционна организация трябвало да застане на страната на един контрапреврат, но тя изменила на идеалите си и го докарала до положението да дойде пред съда и да отговаря за избиването на невинни хора. 

Признат за виновен по две от трите му предявени обвинения (по ЗЗД в свръзка с Наказателния закон, а последното със Закона за изтребление на разбойниците) и по съвкупност е осъден на смърт чрез обесване на публично място и обесен публично. Любопитен факт е, че Фридман пише молба до царя няколко часа преди да бъде изпълнена смъртната му присъда на 27 май 1925 г. – той моли бесилото да бъде заменено с разстрел. Царят обаче отказва да удовлетвори последната молба на осъдения. Преди това се изповядват пред свещеник, който е извикан специално за процеса.

ЕКЗЕКУТОРИТЕ:

След убийството единият от палачите полудява. Самият той получавал огромна възбуда и удоволствие от всяка екзекуция, в която участвал. Другият ром е убит по време на сбиване.

Научете повече

Златен спомен за аромата на липовия чай и печката на дърва .Ако не помните тази картинка, не четете

Печката на дърва на село е незаменим спомен за всеки, докоснал се до нея с детските си пръстчета и за първи път научил житейския урок, че от огъня може да се изгориш, макар и да не го виждаш. Затворени зад няколкото вратички, пламъците облизват търкалата на плочата, а те правят всичко, за което са предназначени. В единия ѝ край винаги има чайник или тенджера с топла вода, а дилафът и ръженът стоят я в струпаните отстрани цепеници, я подпрени до емайлираните страници на печката.  Липовият чай в тенджерката е станал с цвят на карамел и стаята ухае на билки. Рано сутрин през зимата баба или дядо са я запалили, баба прехвърля от масата, където е месила и нарязала на ромбове бухти със сирене, старият очукан и обгорял тиган е загрял, колкото може, тя пуска в него парчетата тесто, чува се едно сладко, сладко „джъс“ и само след малко кухнята замирисва на пържени вкуснотии. Мътеницата е студеничка от мазето и всичко е точно. (Усмивка към един съвременен „хит“, в който се прави кекс на всяка втора дума)

Понякога за такава закуска баба няма време, смъкне един още суров суджук от пръта, който виси под стряхата, щипне го с дилафа, разбута въглените в печката и го цвърне за няколко минути. Отреже една голяма филия, като държи хляба опрян в престилката на корема си, стопли и нея, а ти колкото и да си злояд, все ще се навъртиш край масата, облизвайки се. Ако все още баба не е успяла да те подкупи с наденицата, те примамва с печено върху хартия яйце, а ти потропваш отстрани и гледаш как белтъкът му се втвърдява, а жълтъкът се стяга и става на кръгче. Всичко, сготвено на пламък, на истински огън, е вкусно. Ако ще и само да препърлиш порязаница от селския дъхав хляб на плочата отгоре, па да я намажеш с бяла свинска мас, която веднага бързо попива в дупчиците на филията, а тя омеква без да губи хрупкавостта си по коричката. Да поръсиш домашно смлян червен пипер, макар и по-едричък от купешкия. Да ти замирише на сушена чушка, а дървата в печката да пукат, мокрите да цвърчат пронизително, извивайки някаква своя си песен, като от високите тонове на кларинет.

Децата не помнят чиста ли е била печката, излъскана ли и дали плочата ѝ някога е мазана с боя „Щъркел“, която си беше единствената екстра, с която да се вкара отоплителния и готварски уред в приличен вид. Ама пък така лустросана можеш ли отгоре ѝ да метнеш хляба? Помнят се ароматите от всичко приготвено върху нея. Помни се уютът и топлината. Помнят се до ден днешен напуканите вълшебни ръце на баба и нейната обич, която грее по-силно и от остарялата печка.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Детството на село в 5 мига от миналото

Източник: www.zarata.info

Научете повече

Ето в какви условия живеят американските пенсионери в обикновен старчески дом (СНИМКИ)

Понякога ни се налага да направим сравнение с нивото на живот у нас и в други страни. Точно такова прави българка, която от години живее в Америка. Валя Брадшоу разработва проект за качеството на живот на възрастни хора и за това, че животът не свършва, когато станеш пенсионер. Ето разказът й за един обикновен старчески дом, който е посетила покрай проекта си: „Приятели, това е кратък разказ в снимки за мястото, където, по време на Великденските ни празници, прекарах няколко часа в компанията на две прекрасни дами без възраст, героини в моя проект „Изкуството да живеем дълго и красиво“. Тук подобно място не се нарича старчески дом, а носи достойното име RESIDENCE FOR SENIORS.

Снимките прекрасно показват как протича ежедневието на възрастните хора… Останах очарована и изумена! Всичко има, за всичко е помислено, за да живеят те, независимо дали са трудноподвижни или все още самостоятелни, достойно и смислено. Салон за концерти, където могат да потанцуват, уютно барче за едно питие, огромна библиотека, в която има цял отдел книги, написани от хора, живеещи в дома и където спокойно взимаш книгата, която си избрал и я връщаш, когато си я прочел; голям басейн с джакузи и стол, който потапя плавно във водата тези, които са в инвалидна количка, за часовете по водна гимнастика; прекрасен ресторант с меню, където сам избираш храната си; зала за рисуване и творчество; уютни кътове в ниши на коридорите, откъдето през идеално чистите прозорци се откриват прекрасни гледки към градината и залива…

Казах, че има всичко и не преувеличавам-фризьорски салон, пощенски клон, банка, зала за игра на карти, билярдна маса, маса за пинк-понг, огромни пъзели, разположени върху маси в различни кътове, за да са достъпни за всеки любител на пъзели… Организират се ексурзии всякакви, има музикални бендове, два от които се ръководят от Сю, дамата на снимката, която е и член на Управителния Борд на дома…Обядвахме на маса с чудесен изглед към фонтана във двора и синьото море… И всичко това в един… старчески дом, както наричат у нас подобни домове… И си мисля… никога, ама никога няма да ги настигнем американците… А толкова много ми се иска…“ А ето и каква е атмосферата от дома в няколко снимки:


Понякога ни се налага да направим сравнение с нивото на живот у нас и в други страни. Точно такова прави българка, която от години живее в Америка. Валя Брадшоу разработва проект за качеството на живот на възрастни хора и за това, че животът не свършва, когато станеш пенсионер. Ето разказът й за един обикновен старчески дом, който е посетила покрай проекта си: „Приятели, това е кратък разказ в снимки за мястото, където, по време на Великденските ни празници, прекарах няколко часа в компанията на две прекрасни дами без възраст, героини в моя проект „Изкуството да живеем дълго и красиво“. Тук подобно място не се нарича старчески дом, а носи достойното име RESIDENCE FOR SENIORS.
Страшна подигравка с пенсионерите за Великден: Обещаха им добавки, а накрая ги оставиха без стотинка за празника


Снимките прекрасно показват как протича ежедневието на възрастните хора… Останах очарована и изумена! Всичко има, за всичко е помислено, за да живеят те, независимо дали са трудноподвижни или все още самостоятелни, достойно и смислено. Салон за концерти, където могат да потанцуват, уютно барче за едно питие, огромна библиотека, в която има цял отдел книги, написани от хора, живеещи в дома и където спокойно взимаш книгата, която си избрал и я връщаш, когато си я прочел; голям басейн с джакузи и стол, който потапя плавно във водата тези, които са в инвалидна количка, за часовете по водна гимнастика; прекрасен ресторант с меню, където сам избираш храната си; зала за рисуване и творчество; уютни кътове в ниши на коридорите, откъдето през идеално чистите прозорци се откриват прекрасни гледки към градината и залива…

Казах, че има всичко и не преувеличавам-фризьорски салон, пощенски клон, банка, зала за игра на карти, билярдна маса, маса за пинк-понг, огромни пъзели, разположени върху маси в различни кътове, за да са достъпни за всеки любител на пъзели… Организират се ексурзии всякакви, има музикални бендове, два от които се ръководят от Сю, дамата на снимката, която е и член на Управителния Борд на дома…Обядвахме на маса с чудесен изглед към фонтана във двора и синьото море… И всичко това в един… старчески дом, както наричат у нас подобни домове… И си мисля… никога, ама никога няма да ги настигнем американците… А толкова много ми се иска…“

 А ето и каква е атмосферата от дома в няколко снимки:

Много неприятна вест за българските пенсионери: Социалното министерство им точи тесла, която ще ги удари жестоко

Източник: БЛИЦ

Научете повече

Още едно пророчество на Ванга е на път да се сбъдне.От отровен предател ще започне Третата Световна война

Това е вписано в последното издание на сборника с всичките и прогнози. До момента около 80%  от тях са се сбъднали.
В случая става дума за:

„От отровен предател ще започне Третата война, България на ръба ще прогледне и ще иде при майка си Русия…“
Както изглежда, става дума са катастрофалното поведение на България в последните 28 години, която се присъедини към напълно несвойствения и, и зъл, англосаксонски свят. И като част от него подпалваше войни къде ли не, и сега е на път да изгори него в ада на Третата световна.
Но според пророчицата, макар „на косъм“, в последния момент ще вземем правилното решение, и ще се спасим.
Както е известно, Ванга предвижда победа в Третата световна на силите на „Доброто“, които тя разбира като Русия и православието. След това – както пише и в Библията, а и при Нострадамус – ще настане 1000 години мир.
Въпреки изтерзаната ни съдба, очевидно генералният късмет го имаме.
Слуховете сочат, че Борисов е склонил да стане русофил, заради наближаващите предсрочни избори. Огромен натиск e оказал и Президентът.
Оставен без избор, мутрата-премиер, е капитулирал. Той не вярва в стореното, но в крайна сметка, е принуден, и го е направил.

Научете повече

"Изгубените плажове на България" (СНИМКИ)

Там са събрали идилични кадри от морско летуване  по време на Народната република...
Някой беше определил морската ваканция на социалистическия българин така: Ходи ти се на море? Имаш три избора...

А ето ги и споменатите  алтернативи:

1. Къмпинг - около 4,10 лв. на вечер за двама с палатка и кола в претъпкани къмпинги, повечето без топла вода, безкрайни опашки по магазините или скъпи кебапчета в бира-скарата. Гледай да си набавиш отнякъде къмпинг оборудване от Чехия и ГДР, в България съвременно такова не се продава;

Къмпингарска идилия.
2. Почивна станция - около 30-40 лв. на седмица, строго разписание на времето – закуска рано сутрин, обяд по точно определено време и вечеря сравнително рано, има предвидени и „културно-масови мероприятия”. Има топла вода. Вратата се заключва след 12 часа;


Култовата някога станция Международен младежки център (ММЦ) в Приморско.
3. На квартира - наемаш стая и оттам нататък се грижиш сам за себе си, топлата вода не е гарантирана. Планираш почивката си поне няколко месеца преди това — отпуските на съпрузите трябва да съвпаднат (не е задължително обаче, зависи от работодателя).

Другар и другарка, щастливи, че са успели да синхронизират отпуските си. Добре де - може и с нечия чужда другарка...
Да, нямаше кой знае колко удобства, да не кажем никакви! Нямаше изобилие от ресторанти с всевъзможни чуждестранни деликатеси, нито безброй лъскави барове и дискотеки. И, за да сме сигурни, че няма да останем гладни, повечето от нас пълнеха багажниците на Москвичите си с пъпеши, дини и зарзават.


Заведение край Созопол. Личи, че снимката е от туристическа брошура - реално места нямаше никога...
Нямаше гигантски аквапаркове на всеки ъгъл. И какво от това? Нали имахме море!

Мичурин (днес Царево).
И въздух!

Дишахме спокойно, без притеснението, че всеки момент може да ни падне някоя тухла на главата от близкия строеж. Имахме и девствени плажове, залези спиращи дъха ни, нежни влюбени нощи…

Имахме природа, а това ни беше повече от достатъчно!

Сега ни останаха само спомените за почивните станции с вечерен час, столовата и… няколко снимки.

Научете повече